Доклад от национална научно-практическа конференция по психология – Теория и Практика: 7-8 май 2016 г. Докладът е публикуван в Сборник 2.
Методът на Позитивната психотерапия е създаден от д-р Носрат Песешкиан, специалист по психиатрия, неврология и психотерапия. От 1969 г. ръководи във Визбаден, Германия частна практика по психиатрия и психотерапия.
Във Визбаден се намира Международен институт по Позитивна и фамилна психотерапия, където се провежда системно обучение на специалисти в областта на Позитивната Психотерапия. В България обучението по Позитивна психотерапия се осъществява от 1992 година от Дружеството по позитивна психотерапия в България.
Методът на Позитивната психотерапия е психодинамичен метод, който съчетава мъдростта на Изтока и прагматизма на Запада с цел изграждане на цялостната картина в психичните преживявания и балансиране на психиката. Той се базира на хуманистичната картина за човека, психодинамичната теория за болестите и използва иновативни техники. Позитивната психотерапия може да се разглежда като конфликтно-центрирана и ориентирана към ресурсите краткосрочна терапия. Тя е с широко поле на действие. Методът може да се използва като лечебен метод в клиничната практика в психиатрията и психосоматиката, в психологическото консултиране и психотерапия, както и като метод – помощ за самопомощ при всички специалисти, работещи в сферата на човек-човешките професии: педагози, учители, социални работници, мениджъри и др. Картинно – образният език на приказките и езиковите картини улеснява преработването на проблематиката във всяка възраст и при широк кръг психологична проблематика. В своята основа методът на Позитивната психотерапия е съпътстващ и подкрепящ, който работи не толкова със симптома, колкото с поставените на заден план здрави актуални способности. По този начин клиентът/пациентът укрепва себе си в борбата с болестта / проблема.
Позитивната психотерапия се основава на концепцията „Позитум”, което идва от латинското „Positum” – цяло, дадено, налично. Позутум е олицетворение на единството в човешката същност, а именно неговата емоционална и рационална природа. В позитивната психотерапия негативното е носител на способност, чрез него, от една страна се актуализират ресурсите на клиента, от друга начините за справяне с даден проблем.
Концепцията „Позитум” разглежда негативната картина като едната страна на даденото, цялото, другата – позитивната картина също е налична в цялото, но поради стеклите се обстоятелства, за момент е „загърбена, забравена”. Човешката природа е създала поредица от негативни чувства в подкрепа на инстинкта за самосъхранение. Способността на човек да вижда в един момент в себе си само собствения негативен образ е продиктувана от наличния силен инстинкт за самосъхранение и психологично оцеляване в дадена актуална ситуация. Пътят за изграждане на адаптивни реакции преминава от откриване на функцията на негативната картина за себе си през успешни практически провокации на положителната такава. Това е динамиката на живота. Всеки я носи в себе си, но поради едни или други, най-често дълбоко – психологични причини, човек в един момент не е в състояние да види цялото (И. Бончева, 2013 г., с. 57).
Позитивното претълкуване като техника дава възможността за привличане на всички дадености – както на дефицита, така и на ресурса за преодоляване на трудностите. Чрез него се разбира каква функция има дадена проблематика, какво носи на клиента/ пациента – нейният смисъл претълкуван като способност.
В своята същност като един от инструментите на Позитивната Психотерапия, позитивното претълкуване води до съзнаване на собствените ресурсите. С него клиентът придобива усещането да вижда картината за себе си не като жертва, а като личност, която намира начин (понякога единствено възможния) да функционира в ситуацията. Когато човек излезе от етикета, който му е сложен или сам си е сложил, той съумява да види картината от друг ъгъл и да се дистанцира от чувството за вина, ненормалност, неправилност. Появява се шансът за промяна на реактивната роля – от безпомощна жертва към активен участник в собствените си усилия за справяне. И енергията вложена в тревожност или депресия например, да се насочи към действие и активност.
Позитивното претълкуване дава в ръцете на специалиста начин, чрез който без да се променя и подменя казаното от клиента да се внесат алтернативи за интерпретацията на психологичното съдържание на преживяването и значението, което това оказва върху функционирането на клиента и да се подскаже възможността за избор в рамките на актуалната ситуация. Методът на позитивната психотерапия държи на фокус преживяванията на клиента / пациента, които са неповторими и уникални, поради неговите личностови особености и спецификата на натрупания емоционален и социален опит и от друга страна индивидуалният прочит на съдържанието на проблемите срещу, които се изправя.
Като примери в смисъла на позитивно претълкуване биха могли да бъдат посочени: Агресивност: способността да се реагира за нещо спонтанно, емоционално и без задръжки.; Нощно напикаване: способността да плачеш надолу.; Фиксация: способността да задържаш дълго време нагласи и поведенчески модели.; Стрес: способността да приспособяваш организма си към нова ситуация.; Фригидност: способността да казваш “Не” с тялото си.; Ревност: способността да обичаш, без да се държиш така, че да бъдеш обичан.
В смисъла на позитивното претълкуване са заложени алтернативни точки извлечени от опита, структурирани като метафори, или народни мъдрости, притчи, натрупани от личния опит.
Позитивното претълкуване е способност която психолозите които се обучават в метода на Позитивната психотерапия развиват и ползват в професионалния контакт с пациент / клиент.
Позитивното претълкуване не показва само една гледна точка. То е опит за търсене на алтернатива насочена към стратегия. Дава възможност да се види цялото, което стои зад даден симптом или проблем.
Транскултуралният подход заложен в инструментариума на Метода на позитивната психотерапия е резултат от дългогодишния научен и практичен опит на създателя – Носрат Песешкиан. В своята практика той открива, че различните поведенчески модели, навици и нагласи на различните култури дават специфично отражение върху развитието на проблемното/болестното състояние и поведението на клиента/пациента. Даден психологичен проблем в ежедневието на една култура може да се окаже норма, но във друга това да е нещо много сериозно.
Например в Германия е прието, че това което е поднесено на масата трябва да бъде изядено. Така се изразява любезност и уважение към домакините. В много ориенталски страни е обратното и от любезност оставят храна на масата. Това не означава, че европееца е много по-учтив от ориенталеца, а само, че двете култури имат различни представи за любезност. По същия начин и за другите психосоциални норми, симптоми и болестни картини съществува културно зависим реализъм.
Например при болест в западния свят е прието, че болния трябва да си почива, да не бъде посещаван от много хора. В източния свят е точно обратното. Болния всекидневно е посещаван от близки, той е в центъра на вниманието, а липсата на посетители се счита за обида.
Начинът, по който индивидът е интериоризирал социалните норми на своята субкултура, както твърди Х. Хофстеде (2001), оказва влияние върху социализацията на индивида и за възникването на междуличностните и вътрешните конфликти (съгласно И. Бончева, 2013 г. с. 73).
В съвременния свят на интензивни международни контакти и на миграция на индивиди, семейства и субкултурални общности в различни страни, носители на специфични социални и културални особености не могат да бъдат разбрани адаптивните затруднения, ако не се проследят корените на повтарящите се поведенчески модели, наследени от социума (Ив. Бончева, 2012; A. Huysse-Gaytandjieva, I. Bontcheva, 2013). В улесняване на връзката социално минало – актуално лично ежедневие Н. Песешкиан (поредно издание на български език 2008 г.) предлага ползването в психотерапевтичния контакт на национални и световноизвестни приказки и притчи. Родовата нагледно-образна памет провокира лесно клиента към разбиране на онтогенетичните корени на своя психологичен проблем, а с това и на континуитета на преноса в актуалната реалност (И. Бончева, 2013 г., с. 73).
Транскултуралното начало преминава като червена нишка през цялата позитивна психотерапия и психосоматика. Ние му обръщаме особено внимание, защото транскултуралната гледна точка ни предлага материал за разбиране на индивидуалните конфликти. Като изхождаме от това, определяме голямото социално значение на този аспект: проблемите на гастарбайтерите; проблемите, които възникват при отпускането на помощи за развиващите се страни; трудностите, които произтичат от взаимодействието на членове от различни културални системи; проблемите на транскултуралния брак; предразсъдъците и преодоляването им; алтернативни модели, които произхождат от други културни граници. В тази връзка биха могли да се обсъждат и политически проблеми като следствие на транскултурални ситуации” (Н. Песешкиан, 1999 г., стр. 8).
Песешкиан стига до извода, че много притчи, истории, поговорки и мъдрости, независимо дали са европейски или западни имат две функции: средство за общуване и медиатори на народопсихологическа терапия, много преди откриването и развитието на модерната психотерапия.
Всеки клиент / пациент прави собствен прочит на приказките, поговорките и мъдростите. Позитивната психотерапия прави възможно чрез вербализирането на една проекция да се търсят корените на проблема или начините за излизане от него. Такъв иносказателен подход прави възможно появата на поредица от приятни детски спомени и емоционални състояния.
Транскултуралният подход в психологическата психотерапия има и един друг аспект. Еднаквостта и спецификата на явления от други науки, логиката на тяхната поява, поднесена като примери в плоскостта на психологичната проблематика на клиента позволяват лесното постигане на нормализирането на преживяванията на страдащия и му позволяват чрез богатството на различните гледни точки да осмисли по-лесно собствената си проблематика. В същото време транскултуралният подход внася една нова постановка за житейска философия, която да позволи на страдащия да възприема себе си като единица от цялото и да осмисли значението на собствения си дял активност за поддържане на това цяло. Така психологическата психотерапия се превръща не само в терапия на психологичен проблем, но и помощ на бъдеща самопомощ, в житейското съзряване, във възможност човек да обогати жизнената си философия и да възприеме нови социално значими ценности. Ползването на транскултуралния подход в хода на една психотерапия подготвя клиента да направи поведението си адаптивно в рамките на родната страна, както и изгражда у него способности за безболезнено навлизане в безграничното вече световно пространство (И. Бончева, 2013г., с. 73).
Позитивната Психотерапия е психодинамичен метод и има следните структури и разбиране за психодинамика:
Актуален конфликт (АК)
Невъзможността за справяне с конкретни житейски ситуации (смърт на близък, смяна на професия, промяна на местоживеене и др.) – макротравми и различни микротравми (закъснение за влак, конфликт с колега, недоразумения със съпруг/съпруга и др. ) се отразяват на личността в нейните телесни, емоционални, социални и духовни измерения. При сблъсъка на натрупаните външни дразнители и личностно детерминирания капацитет, и способността за преработването им възниква актуалния конфликт.
Попадането в АК е ясно вътрепсихично съдържание (душевни терзания) трасира появата на вторични неприятни терзания – мисли за малоценност, чувства на яд или тъга, на раздразнения спрямо околните, Цялата многопластова гама от емоции се обогатява от с неблагоприятни, мъчителни вегетативни, понякога соматични симптоми и човек разгръща картина на психично страдание, на функционално или психосоматично разстройство.
Основен конфликт (ОК)
Появата на вторично страдание, разстройство или болест, добива своята специфика, поради натрупания до момента психологичен опит, който е резултат от спецификата на нервните процеси, психическото въздействие на родители, учители и това на социалната среда. Този дълбинен психологичен опит се характеризира с това, че всеки индивид притежава психично равновесие между емоционалната и рационалната природа, между психологичната му същност и отминали житейски събития; между съдържанието в трите нива на психична дейност – съзнание, подсъзнание и несъзнавано. В смисъла на Позитума в така създадените психологични съдържания се крият адаптивните форми на преживяване и поведение на дадения човек, както също и изтласканата, преработена под формата на механизми на психична защита психична проблематика, която се превръща в критични ситуации в предпоставка за страдание, поради невъзможност да се изгради поведенчески продукт, който да удовлетвори личността.
Вътрешен конфликт (ВК)
Противоречието между съдържанията на Основния конфликт и тези на Актуалния конфликт тласкат страдащия към пренасочване на психическите сили в търсене на нови адаптивни стратегии. Активността на индивида е толкова по-голяма и в значителна степен успешна, колкото по-хармонично изградени са съдържанията на дълбинния психологичен опит. Когато в борбата за търсене на нови адаптивни пътища и начини човек разгърне психическа, психосоматична или физическа симптоматика, това означава, че конфликтността на външната ситуация е трасирала конфликтност между емоционалното и рационалното, между едни и други способности и личностови качества на индивида; между потребността му да бъде успешен, значим в собствените очи (или според очакванията на другите) и гъвкавостта му за адаптация. За всеки отделен човек това вътрешно противоречие наречено Вътрешен конфликт, носи своята специфика не само поради съчетаването на толкова компоненти в съзнателното му функциониране, а най-вече поради по-тясно или по-широко скроеното съдържание на неговото несъзнавано.
В индивидуалното развитие и съзряване човек създава психологични съдържания на поредица от Актуални конфликти (АК), обогатява и видоизменя съдържанията на Основния конфликт (ОК), но закрепва едно специфично съдържание на вътрешния конфликт (ВК). Тъкмо той провокира онова душевно страдание и формира симптоматика, която кара носителят му да търси помощ и подкрепа. Симптомът сам по себе си (понятието се използва като кратък израз на наличното психично или психосоматично разстройство; на външните вегетативни проявления на страданието) притежава сигнална функция (U. Boessmann, 2003, 2011). Благодарение на нея страдащият търси начини начини за разрешаване на проблема, създал страданието или такива, за справяне със самото страдание (И. Бончева, 2013г., с. 63).
Психодинамиката в позитивната психотерапия може да бъде представена и чрез следната таблица, която изразява съдържанието на психодинамичните структури в Позитивната психотерапия:
| Основен Конфликт | Актуален Конфликт | Вътрешен Конфликт |
| Най-ранни преживявания за света, себе си и интеракциите – в емоционалната и рационална „природа”. | Ситуации, отключващи затруднения (остри или хронични събития). | Несъзнавана, непоносима ситуация, която като че ли няма решение; декомпенсиране на досегашните стратегии. |
| Психични механизми на адаптация, компенсация, самосъхраняване и психологическа защита. | Микро и макро травми | Безнадежност, безизходност. |
| Развитие на личностова, респ. Невротична структура. | Реактивира „спащия” Основен конфликт. | Конфликтът се активира символно чрез тялото или психиката. |
Позитивната психотерапия приема, че целият психологичен опит на индивида е изграден от Способности – личностови качества, начин на мислене и преживяване, копинг-стратегии. Способностите биват първични и вторични.
Първичните способности са резултат на натрупания емоционален и нагледно-образен опит – любов, пример, търпение, време, контакт, сексуалност, доверие, надежда, вяра, съмнение, увереност, единство.
Вторичните способности са резултат от фиксирания по пътя на осмислянето и интериоризирането на съзнателен, когнитивен опит – точност, чистота, ред, послушност, учтивост, честност, откровеност, справедливост, старание, пестеливост, благонадежност, прецизност, добросъвестност.
Сложното взаимодействие между първичните и вторичните способности дава индивидуалността на човешката личност.
Позитивната психотерапия като процес се осъществява чрез 5-степенния модел (5-те етапа в Позитивната психотерапия) на терапевтично поведение. Чрез него, клиентът разпознава смисълът не своето страдание и силата на собствените си способности за справяне с проблематиката.
5-те етапа са:
– наблюдение / дистанциране;
– инвентаризация;
– ситуативно окуражаване;
– вербализиране;
– разширяване на целите.
Наблюдение / Дистанциране
Основното през този етап е постигането на емоционална свързаност между клиента / терапевта и разгръщане на актуалното му състояние / заболяване (т.е. да се установи неговия Актуален конфликт).
Инвентаризация
През този етап се търсят психологическите корени, които са създали Вътрешния конфликт у клиента. През този етап клиентът има възможност да открие за себе си спецификата на своите личностни качества, които е Позитивната психотерапия се наричат Актуални способности.
Ситуативно окуражаване
През този етап психолога / психотерапевта, чрез ситуативното окуражаване подпомага клиента/ пациента да открие своите ресурси, своя изтласкан психологически опит за справяне с подобни ситуации от миналото.
Активирането на спомена за психологичните резерви от миналото в други съчетания на лични способности и социално въздействие е пътя за търсене на новото и различното; за подбуждане на нова, здрава мотивация за борба с проблема (Бончева, И. Психологична психотерапия, с. 78).
Вербализиране
През този етап клиентът / пациентът/ е приел сигналната функция на симптома, на първоначалното страдание. Той не само иска, но и знае с какво трябва да се бори и за каква промяна си сътрудничи с психолога / психотерапевта. Това зависи не само от мотивацията на клиента / пациента за постигане на целта, но и от друга от уменията на психолога / психотерапевта (Бончева, 2013).
Разширяване на целите
През този последен етап терапевта поддържа мотивацията на клиента и се коментират неговите перспективи. Справянето със съпротивата и неудоволствените изживявания, както изчистването на недоразумения завършват терапевтичния процес. През този етап се осъществява и терапевтичното отделяне между терапевт – клиент/ пациент (Бончева, 2013).
Литература:
